„На тоя свят няма една истина, ами сто истини и всяка крещи,
дращи, твърди, че е единствена.“
(Николчин, 2016: 176)
Съвременната
ни литература има склонност към поглеждане в миналото. Това е валидно най-вече
за романите. Възраждането може би е времето, което най-силно вълнува родните
писатели, съдейки по текстовете, които излизат и които се радват на по-голямо
внимание от страна на книжарници, журита в конкурси и най-обикновени читатели.
Друг значим период от българската история, който е обект на немалко съвременни
(и не само) книги, е социализмът. Това са характерни черти на българската
литература, които трябва да се приемат нормално, а не да се търси някаква
тенденциозност, макар в стратегията на някои издателства да има точно това.
Напълно разбираемо е обаче да се пише за периоди, които са оказали голямо
влияние върху народа. Тези отрязъци от време са извор на така наречените големи
теми в литературата, каквато тема е обект и на романа на покойния вече Илия
Николчин – „Трусът“.
От
предговора на книгата, дело на дъщерите му Миглена и Ива Николчини, става ясно,
че романът е завършен през 1975г., но след отказ да бъде издаден тогава и в
началото на деветдесетте, той излиза през 2016г., след като е намерен в
архивите на писателя, макар и с друго заглавие, което в предговора не се казва
какво е.
„Трусът“
е книга, отразяваща много неща от социалистическото минало, засяга много теми,
но в основата е темата за колективизацията и женските бунтове в северозападна
България от началото на петдесетте години на миналия век. От предговора също
узнаваме, че за написването на романа Илия Николчин напуска работа и отива в
селата от Белоградчишкия край, села като Стакевци и Ружинци, отдавайки се на
писането. Стремежът да се придаде максимална достоверност на историята, тя да
се проучи и провери, отдадеността към своята писателска дейност, намират
отражение в творбата.
Още
в началото на романа присъстват детайлни природни описания, обрисувани са
живописни картини от подгорския край. Заедно с това са представени хората,
които живеят там, техните нрави. Като се прибавят архаизмите, които изпъстрят
не само началните глави, а и цялата книга, се създава нужната нагласа у четящия
за предстоящото. Получава се едно успешно „настаняване“ в романовата история,
така да се каже.
Романът
разказва за събитията в село Подгоре от началото на петдесетте, като
по-подробно са проследени отношенията между хората (най-вече тези от Сръндашкия
и Алтънлиевия род, свързани още в миналото покрай техните предшественици Хайдут
Цветко и Алтън Живко) преди и след земетресението, което разделя селото
буквално, а в последствие и идейно. Трусът отваря пропаст и от едната страна
остават повечето къщи, а от другата – имотът на „газда“ (богаташа) Вълко
Алтънлиев, по-късно определен като кулак и противник на партията. Двете страни
на пропастта ги свързва само едно дървено мостче, надве-натри сковано, което се
явява и много подходяща метафора за отношенията между хората. Във вечерта на
„земльотресението“ има събрание на членовете на партията от селото, което
отприщва дори по-голямо бедствие за селяните, отколкото природното такова. След
тази вечер животът и взаимоотношенията между хората вече не са същите.
Постепенно в романа се навлиза все повече в случващото се между Сръндашкия род
и Алтънлиите. Никола Сръндашки е член на партията и решава да издаде цялата
земя на рода, гледана и събирана с много труд и време, в колективното
стопанство. Асен, неговият син, го кара да изчака, кроейки планове да се ожени
за внучката на газда Вълко – Новка. Основният му мотив е да отмъсти на
Алтънлиите, заради кражбата в миналото, която е направил Алтън Живко спрямо
своя побратим Хайдут Цветко, но в последствие това отмъщение се превръща в
любов. Настъпват противоречия между Асен и баща му, а Велика – неговата майка –
търси подкрепа от заможния Вълко Алтънлиев, който пък е против връзката на
неговата внучка с Асен Сръндашки.
Трусът
предизвиква свлачища, които покриват и разместват нивите на селяните. Тази
книга представя много добре връзката на човека със земята, представя
живителната сила на природата върху хората. И прекъсвайки им тази връзка със
земята, те престават да бъдат същите, озлобяват се, нормалността им е нарушена,
светът им е разтърсен из основи.
„Набожните станаха безбожници, неверниците-верующи.“(Николчин,
2016: 122)
Тази
книга е много ценна не само в литературно отношение, защото показва самото
осъществяване на колективизацията, начините, по които се е случвало изземането
на земите. Интересно е също така как чрез текста се дават отговори на
въпросите, касаещи благополучието на отделния човек по онова време, представени
са единичните случаи, а не се говори в общ план. Авторът успява да направи
значим всеки селянин, остойностява онова, което партията, властта по онова
време не са. А това до някаква степен дава отговор на въпроса защо книгата не
се е появила 1975г., когато е завършена. Тя разказва за грозната страна на
тогавашната система, представя недостатъците й, а гледана от дистанция вече, се
разкриват пропуските в подхода и отношението към човека.
Всеки
персонаж в романа има своя история, играе отделна роля и няма само един, който
да е главен. Те се явяват и един вид инструмент за автора, с който да представи
различните гледища и позиции. Никола Сръндашки се явява носителят на съмнението,
спрямо случващите се промени, въпреки че е член на партията и първоначално
решава да дадат земите си в общото стопанство. Застава между идеите на партията
и желанието на единия му син, между разума и сърцето. През Ангел, резбаря, са
преосмислени идеите на партията. Той е олицетворение на разумната и трезва
преценка върху всичко, което се случва. Ана, кметицата, е представителят на
властта. Тя е изражението на партийната воля и най-добре онагледява стремежът
да се постигнат идеите, независимо от всичко. Вълко Алтънлията е кулакът,
богатият земевладелец, който държи на своето и е готов да се противопостави на
управата. Велика Сръндашка (жената на Никола) е представителна извадка на
жените по онова време. Тя е една от участничките в женския бунт, който стига чак
до града. Чрез нейните спомени е придаден драматизъм в смъртта на старците от
рода, които по време на свлачището са в кошарите извън селото.
Интересно
за отбелязване е, че освен типичния всевиждащ повествовател в трето лице, има и
друг. Това е селският хроникьор бай Кръсто Бърбора, който е съсед на
Сръндаците. Става ясно, че той не е всевиждащ и навсякъде присъстващ
повествовател, а разказва от лични наблюдения или по думите на други очевидци.
Създава се достоверност на разказаното, събитията и хората изглеждат истински,
а бай Кръсто трябва да изпълни важната задача да запази подгорската памет, да
запише случващите се събития, защото „в Подгоре всичко се пише“.
На
моменти стилът става много лиричен, наподобява този от възрожденските песни, а
това личи най-много в историята за самоубийството на Ката, заради забранената
любов между нея и Тошо.
Въпреки
настроенията и намеците за трагизъм, романът има щастлив край. Всичко се
подрежда благополучно, злините биват наказани, всеки от героите получава заслуженото,
на новото стопанство се гледа като на ново начало, като на обща градина. Става
видна промяната в отношението на самото повествование към колективизацията.
Същото важи и за властта, която накрая вече е представена като раздаващата
справедливост страна в лицето на околийския секретар, който спазва обещанието
си, дадено на подгорските жени да се срещне със селяните, да говори с тях и да
им помогне за проблемите. В тези финални събития прозира лек компромис от
страна на автора, защото разликата в нагласата и настроението е осезаема.
Интересно е да се помисли дали тук Илия Николчин не е съобразил историята си с
изискванията на времето, в което е трябвало да бъде издадена. Размисъл будят и
продълженията на някои глави, но те може би са част от втория ръкопис, намерен
сред архивите на писателя, а от издателството са преценили да ги публикуват
като продължения. Така или иначе, това са въпроси, които подлежат на различни
тълкувания и не са от съществено значение за стойността на романа.
Изпод
булото на социализма е извадена още една книга, която е много ценна за
литературното ни състояние. Не се знае дали не предстоят още такива случаи.
Паралелът с Георги Божинов е неизбежен, заради начинът, по който имената на
двамата се актуализират в съвременната литература. Както и с „Хайка за вълци“
на Ивайло Петров, заради времето, в което са писани, заради идеите и темите,
които разглеждат. И ако за немалка част от четящата общественост Илия Николчин
навярно е непознато име, то „Трусът“ е книгата, която може категорично да го
нареди сред значимите български писатели от близкото минало. Жалкото и сега
обаче е, че отново се случва след смъртта на автора. Грешка, която българската
литература не спира да допуска покрай зависимостта си от държавата.
Николчин 2016 : Николчин, И. Трусът. Пловдив : Издателство Жанет 45 ООД
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар